Ф НИДУУМЕНИЕ

* Правописа е уникален и въобще го няма :) Но стихчето е самороден диамант, както и авторката му. Заслужава си да се прочете!

Нищу нямаши ми фчера,
ставам сутранта,
ф углидалуту са зверя:
Бря, чи красута! ;)

Викам сигур са чалдисах,
туй ни мой съм аз.
Смятай кат са начирвисам
и са нагласа!

Тъй пу нощник и терлици,
с чорлава куса
мязам кат на убавица
ф профил и анфас.

Дрямах начи и въртях са,
цъках със език,
плюх са дан са уручасам -
тъй са възхитих.

Дъл на пустуту глидалу
са яви дифект!?
Тъй да съм разхубавяла...
А, сига де! Дерт!

Са умислих утведнъшки -
как навън ш' въря?
МОмцити ку са натръшкат
кату ма съзрат?

С модна фуста, чи забрадка,
с китка у ръка;
с тос акъл зер за три патки,
кату заблеста...

И къдету койт' ма срещни -
пламна, изгуря
ф разни помисли пугрешни...
Пък ни съм таквас!

Туй наверну сън е билу,
сигур йощи спа
и ми са е присънила
буйна красута.

Скуркузъбел съм, мий ясну -
ич дан ма съзреш,
щот ут толкува прикраснус,
мой са пубулейш.

Толкус убус да са исипи
тъй връз мен кат дъж...
Някуй тряа да ма ущипи!
(пу възможнус мъж!)


Автор: Калина от Кратунци

ЛЮБОВНИЦАТА. Писмо до съпругата.

Не знаеше за мен, нали? Понякога радарът на прословутата женска интуиция не успява да засече дори очевидни сигнали, особено когато титулярката е прекалено влюбена, доверчива или отегчена. А и ти едва ли вярваш в историите за руси косми по ревера, червило по ризата и внезапно завърнали се от командировка съпруги – те съществуват само във вицовете, градския фолклор и следобедните пенсионерски сапунки.
Аз също дълго не знаех за теб. Каза ми, че е женен, едва когато любовта като досадна муха закръжи около идилията на уж неангажиращия секс. В началото, докато ловуват, женените мъже обикновено крият халките си - изваждат ги едва по-късно като магически амулет против влюбване. Не че помага…

Дали съм по-хубава от теб? Не мисля. Съвсем обикновена жена съм. Знам, ти си мислиш, че съм по-млада, по-слаба, по-умна, по-интересна, представяш си ме като фатална красавица с изряден маникюр, премрежен поглед и сатенено бельо - магнетична, загадъчна, капризна, непокорна и адски секси. Мила, огледай се – колко такива жени си виждала сутрин в трамвая? Образът на жената вамп изобилно населява рекламите за водка, а не тайните квартири на шавливи съпрузи. Глен Клоуз сварява зайчето само на кино – за назидание на прелюбодейците. Всъщност имам няколко излишни килограма, целулит, гаден ПМС, изяждам по цял шоколад, когато съм в стрес, плача на филми, а допреди да седна да пиша този текст, рязах лук в кухнята. И дори не съм руса.

Защо тогава ти е изневерил с мен ли? Не знам. Може би, след като е потънал в мекото кресло на домашния уют с теб, ловецът в него е почнал да нервничи. И е имал нужда просто ей-така да обстреля нещо - да си припомни как става. Да подостри ноктите си, да разтръска грива и да си поиграе малко на преследвач. Да се почувства мъжкар и да нахрани изгладнялото си его с възторга на чифт женски очи, които все още не са виждали свитите му на топка мръсни чорапи. Ти вече не си плячка за него, ти си отдавна завладяна и маркирана територия. Ти си публиката, която вече не му ръкопляска, защото знае наизуст репертоара му от вицове. Ти си сигурността, чехлите под леглото, топлата супа, майката на децата му - опитомената женска, свила гнездо и пуснала корени в душата му. Аз съм адреналинът, ускореният пулс, необяздената кобила, бързият секс в обедната почивка, написаният крадешком есемес и най-новият скалп, увиснал на колана му. Ти си свидетелят на живота му и обещанието, че няма да остарее сам. Аз съм символът на неговата лична свобода и право на сексуално разнообразие.

Нека не се заблуждаваме – моето място е вакантно, можеше да го заеме почти всяка жена, която изглежда сравнително прилично и е поне минимално заинтригувана от Него. Беше чиста случайност, че точно аз попаднах в обсега му точно в този момент. Не съм циник, реалист съм. Женените мъже рядко се влюбват в любовниците си, просто понякога объркват хормоналната си еуфория с любов. Любовницата е вълнуваща само докато не му пречи да си я измисля. Когато стане реален човек от плът и кръв, се превръща в потенциална съпруга. И е време за нова любовница.

Аз също не бях влюбена в него – или поне не е това думата. Просто ме привлече и се поддадох на импулса – не съм имала причина да не го правя, нито е моя работа да оглеждам предварително ръцете му за следи от халка. Не съм искала да ти го отнемам, напротив, харесваше ми, че е женен - за мен това значи безопасен. Аз съм жена-единак, не обичам твърде обвързващите отношения, а бракът е усмирителна риза, която обезврежда мъжа – прави го по-лесно предвидим и управляем. И той наистина беше такъв. Знаех, че няма да продължи дълго, знаех, че не съм нито първата, нито последната му забежка. Знаех от какво се страхува, какво иска. Знаех кога ще си тръгне.

Добре, признавам, че понякога ми доставяше удоволствие самото усещане за власт над него – властта да го накарам да се отрече от обета пред олтара. Да се отрече от теб, отдавайки се на мен. Не ми прави чест, но това е истината. Това няма нищо общо с теб, ти нямаш персонално значение за мен. Всяка друга можеше да бъде на твое място. И всеки друг – на негово. Усещането за пълен контрол над него ме опиянява, но и ме натъжава. Понякога тайно копнея за мъж, който поне веднъж да ме изненада – да устои или поне да не се предаде толкова лесно. Но на тях им е ужасно слаб ангелът. Винаги ги оставям да си мислят, че те ме избират и те решават – но всъщност решавам аз.

Между другото изневярата изобщо не е запазена марка само на женените. Неженените също изневеряват на поразия и нито бракът, нито липсата му са някаква защита срещу подобно нещастие. На мен самата също са ми изневерявали, и то редовно и многократно. Та ако това те успокоява, всевишният се е погрижил да си получа възмездието и като потърпевша. Когато ми се случи за пръв път, бях като попарена, заля ме паника, че го губя, първото, което си помислих, беше „ама нали каза, че ме обича, тогава защо…!?” Едва по-късно разбрах, че мъжете рядко изневеряват, защото са спрели да те обичат. Ти например, като толкова обичаш любимата си чанта на Армани, защо си купуваш нова?

Знам, потресена си, не можеш да повярваш, чувстваш се предадена… Вярвала си в думата му, дадена в гражданското и църквата. Чувала си, че мъжете изневеряват, но си била убедена, че точно твоят съпруг няма да го направи - „той не е такъв човек”. Ще ти го кажа - няма моногамни хора. Има само много влюбени, страхливи или мързеливи. И колкото повече човек се самонавива колко е моногамен, толкова по-полигамна му става душата. 

Просто хората сме така устроени, че в момента, в който обявим нещо за забранено, почваме да го искаме. А самото желание, дори да не е консумирано, вече е вид изневяра. Или може би ти ще се почувстваш добре, ако разбереш, че той жадно точи лиги след други жени, но си стиска ципа и ти е 'верен' от страх, че ще го хванеш и ще го причакаш зад вратата с точилката? Не, вече не се срещаме. В началото казваше, че не може без мен, беше като обсебен. Почти чувах как адреналинът бълбука из вените му, вълнуваше се, очите му имаха оня хищен блясък на гладен котарак. После постепенно взе да става все по-зает, да го викат 'по спешност', 'да ремонтира апартамента'... Женените мъже имат безпогрешен инстинкт към заплахата от 'усложнения' и знаят кога точно да спрат. Накрая престана да ми се обажда, без обяснения. Може би не иска да изгори всички мостове, за да съм му подръка, ако през някой дъждовен следобед в офиса отново му доскучае.

Понякога ми звъни протоколно да ме пита как съм – едва ли го интересува, просто не иска да се чувства лош и безсърдечен. Не, не се опитвам да ти ставам приятелка – и двете знаем, че това би било лицемерен начин взаимно да се контролираме. Исках само да ти кажа истината – моята истина. Да я чуеш лично от мен. И да разбереш, че ние сме половинките на едно цяло – двете с теб взаимно се създаваме и съществуваме една чрез друга. Ти ме дебнеш, сънуваш ме, нервно душиш из въздуха, за да откриеш следите ми. Аз пък вечно се крия и пазя и никога не му звъня на мобилния вечер. Аз съм жената в сянка, жената без име, неговата доза самочувствие и твоят кошмар. Съпругата и любовницата – вечните врагове, Ева и Лилит, земята и небето, законът и грехът – воюваме от векове, нали? Но той разчита именно на това, разбираш ли? Нашата война е паметник на мъжкото му его, женските ни страхове и негово убежище.

Затова недей да ме мразиш, моля те. Нямаш представа колко лесно можем да си разменим местата…

Автор: Анна Димова

ПРИКАЗКА СЪВРЕМЕНЕН ПРОЧИТ

За любовта ли питате? Уви,
избяга с една лъскава карета.
Нещастникът Ромео се пропи,
и всяка нощ проклина Жулиета.

Прасенцата играят на комар
а третото версиите им връща.
Все още е най-умното, макар
че днес ипотекира свойта къща.

Вълка с ловеца се споразумяха
и кошницата двама поделиха...
Шапчицата в друга гора избяга,
а бабата във дом я настаниха.

Снежанка пък косите си боядиса
и роклята смени със панталони.
Замина за страната на Алиса
не своя принц, а продуцент да гони...

Сега танцуват двете в нощен бар.
Наместо слава, трупат си пороци...
И Пепеляшка там е, барабар
с поне петима "принцове"- жабоци.

Пинокио пък стана адвокат.
Във вестниците казват, че не лъжел.
С носа си пропътува той цял свят,
(навярно вече никак не е тъжен.)

Знам, приказката доста се оплете...
И ще ме смъмри не един човек.
За лошия развой ме извинете,
но пиша в двадесет и първи век...

Автор: Павлина Соколова

НОВАТА БОГИНЯ

Тя е новата жена. Тя е новата Богиня.
Интернетна и сама... Всъщност просто домакиня.

Има снимки на модел - остроумна и прекрасна.
И размах безумно смел, в кухнята до болка тясна.

Тя е смела като вожд. Има боен дух и знаме!
И убива всеки лош, манджата докато стане.

Щом съпругът отлети, сутрин бързо след кафето,
да изкара куп пари... Скайпът в мрежата й светва.

Няма да е просто ден. Вдъхновение си дири...
Може да те вземе в плен, млякото докато свири.

Може да те покори. Може стих да ти напише.
Бобецът дорде уври, може с някой да попише.

Но ако се разлюти, тази малка домакиня,
ще я видиш да лети на метлата... като кино.

И да реже куп глави... Съща Жана д’Арк в полето.
И докато чакаш ти, да те врътне при прането.

Да ти спретне водевил, да те блокне, да те чатне.
И същински крокодил... с челюстите да те щракне.

Тази огнена жена! Тази истинска Богиня...
Ако си я разпознал... днеска ще ти се размине.

Автор: Нели Господинова

ВСЯКА ЖЕНА Е МАРИЯ

Господи, омъжена с дете!...
Щеше да припадне, щом му казах.
Ала бе успял да ме вплете
в гънките на мъжката си пазва.

Търсеше перфектната жена
(тя дали изобщо е родена).
Не че съм го искала, но на −
налетя единствено на мене.

Няма да се лъжа, че преди
тегнеше животът като бреме.
Просто той за миг пренареди
хода на побърканото време.

И не зная вече накъде,
и не искам повече да крия,
че съм чужда, даже и с дете...
Че не съм перфектната Мария.

Знам, че до побъркване боли,
може би сега ще ме намрази,
ще ме запокити в дън гори...
Но не съжалявам, че му казах.

И ще го последвам − гол и бос,
болката до капка ще изпия.
Нищо че не става за Христос,
а пък аз дори не съм Мария...

Автор: Ники Комедвенска

СВОБОДЕН...

Пристигна във квартала като цар -
през храстите, през локвите прецапа.
А всъщност, чистокръвен помияр
с мазоли на подбитите си лапи.

Отде се пръкна просто ей така?
Навсякъде надникна, горд и важен,
и много педантично препика
вратите чак до третите етажи.

А после из градинките вилня
и козината крастава си чеса.
Без капка срам и никаква вина.
Свободен като цар. Егати песа!

На сутринта, невинен по душа,
през три квартала кучките подгони.
Каквото смогна, всичко овърша
без подпис и във разрез със закона.

А след това - истерия и смрад.
Съседките чумосаха го трижди.
Къде изчезна, гад със тебе гад!
... Да знаеш само колко ти завиждам...

Автор: Ники Комедвенска

СИЛНИТЕ

Силните плачат сами.

Не ръкомахат. Не викат.
В гръб не забиват ками 

и не се кланят на никого.

Те овладяват света,

без да си губят душата.
Ала вървят и вървят 

само напред и нататък!

Въпреки вечния страх! 

Въпреки всяка измама!
Никой не може без тях.

Рамо за силните няма!

Те знаят как да простят,

как на доброто да служат.
Те не поглеждат назад 

и не говорят ненужно.

Те са внезапни искри 

от небесата дарени.
Тяхната воля твори нови, 

незнайни вселени.

Въпреки цялата мъсти 

доживотната завист,
още влекат своя кръст 

и до безкрай се раздават.

Мъката не ги ломи,

прави ги по-всемогъщи.
Силни - 

те плачат сами.

Автор: Веселина Атанасова

ЗАВЕТ

Тая шепа земя,
по инерция сякаш държава,
оцелява сама,
ала колко живот й остава?

Векове на възход,
а след туй векове на забрава…
И измъчен народ,
свикнал залъка даже да дава,

свикнал все да шепти,
да търкаля живота полека.
И не помни почти,
че е тук от тринадесет века…

Тая свята земя
на забравени вече герои,
тя е само една
и помни, сине мой, че е твоя.

И да тръгнеш оттук,
да те няма десетки години,
не отпускай юмрук.
И помни, че си българин, сине!

Автор: Ники Комедвенска

ЕДИН ЖИВОТ В БЪЛГАРИЯ

Това, което цял живот градих,
до камък го окрадоха, човече!
Дърветата, които посадих,
из корен някой снощи ги осече.

Остана ми един разгърден двор,
навръх живота някъде набучен,
и вие иззад чуждия стобор
от мъка престарялото ми куче.

Сега ви гледам с тия две очи,
отдавна преживели всяка клада.
Душата ми, родена да горчи -
вземете я! Поне да ви присяда!

Халал да са ви празният ми джоб
и дворът ми, забравил що е семе!
Мен трап ми стига. Колкото за гроб!
А Господ Бог и гола ще ме вземе…

Автор: Ники Комедвенска

ПРОФЕСИЯ РОДИТЕЛ

Просто нямам професия. Не ме питай коя съм.
Безработна тотално. Но работеща – вечно.
С всички санкции аз съм безпределно наясно.
С всички премии – скарана. Ей така, от човечност.

Обучавам на щастие. Кротко бърша сълзи.
Ремонтирам криле. После пускам в движение.
Пожелавам късмет. Все превързвам тъги.
И превръщам в увереност всяко тайно съмнение…

Пиша само „Отличен”. Правописните грешки
ги прикривам с усмивка. Примижавам с очи.
Всяка мъничка драма се обръща във смешка,
ако знаеш откъде да погледнеш, нали?

Просто аз съм такава. А пък той е такъв.
И така се допълваме. И е толкова ясно.
Във сърцето ми вечно е безкомпромисно пръв,
а в живота ми той е най-щастливото щастие…

И за него съм силна. Често сбъдвам желания.
И от мъничка ставам до небето голяма.
Знаеш, нямам професия. Но пък имам призвание.
Аз съм просто така, само, тихичко: „Мама”.

Автор: Мира Дойчинова – irini

ЗА ПРИНЦЕСА НАВЯРНО СЪМ СЛАБА

И какво да ти кажа, магьоснико,
явно тъй е редът на нещата:
оцелявам, вълшебно докосната,
точно в трийсет и осем квадрата.

Всяка вечер вися над огнището – 
вярно, газов котлон, ама огън.
Къкри бобец, а аз съм изприщена
все от приказно-сладки тревоги.

В полунощ ще ми звънне по жицата,
не по-малко от час ще се вайка
мойта мила свекърва – царицата
и на принца прекрасната майка.

Точно в седем излизам от тиквата
да забъркам закуски, кафета...
Следва здраво юнашко надвикване
с мойте две мързеливи джуджета.

Но се питам къде е уловката –
пак е приказка, дето се вика:
Пепеляшка си пробва пантофката,
аз нахлузвам на босо терлика.

И ти казвам, магьснико, писна ми!
За принцеса изглежда съм слаба.
Затова си поръчвам отписване –
превърни ме отново във жаба!

Автор: Ники Комедвенска

ДЕФИНИЦИЯ ЗА СВЯТ

Светът не е в парадните одежди.
И не е никак в скъпите капризи.
Светът е мигновение надежда,
в което си даряваш с обич ризата.
Но той не е пространство със адрес.
Светът е чувство. И се изживява.
А тайната на истинското Днес,
се крие във едно : Не съжалявай.
В света ще има радости и бреме.
По-скоро на училище прилича.
Щастлив да бъдеш в цялото си време,
то значи че безкрайно си обичал...
Светът си ти. И аз. И той. И те.
Светът е там, където го направиш.
Светът е със душата на дете.
Изтупваш се от прах. И продължаваш.

Автор: Мира Дойчинова - irini

СВЕТЪТ СЕ ПРОМЕНИ

Момчета! Най-накрая ще го кажем:
от мъжкото ви перчене ни писна!
На този свят човешкото е важно.
Адам е стопроцентово измислен!

И как така на ближния жената
застана редом с ближното магаре?
Да, вярно е – ужасно сме инати,
щом векове наред крепим товара
да сме зад вас, добри и безсловесни...
Но ако само с мисъл ви надминем,
все някой самарянин ще ни кресне,
че по закона Божи сме слугини.

Момчета! Този свят не е от вчера –
живял е с две, но може и със двеста:
смъртта с един аршин ще те измери,
дори да си убийствено мъжествен.

Определено знаем, че е трудно
и Егото ви мъчи като жажда...
Светът се промени... Та нищо чудно
и Господ Бог от майка да е раждан. 

Автор: Ники Комедвенска

РАЗДЕЛЕНИЕ

Във мен живеят точно три жени
и не отстъпва никоя на йота.
Едната шепне тихичко: “Падни!
Покорните са най-добре в живота.”

А втората, настръхнала за бой,
плете въже от тънките ми вени
и драска нощем хищният й вой:
“Жените не застават на колéне!“

И третата… ах! в този свят суров
така умело сваля всяка броня
и ме разлиства с толкова любов,
че и насън не ще да я прогоня…

Обичам си ги! И не ме е яд
душата ми да ползват за постеля.
Но някой хубав ден на Оня свят
се чудя Господ как ще ги разделя…

Автор: Ники Комедвенска

ПИСМО ОТ СПЯЩАТА КРАСАВИЦА

Писмо От Спящата Красавица

до Принца На Приказките
от Спящата Красавица В Реала

Принце,
Понеже вече не живеея в приказка,
а в грозната картинка на Реала,
понеже конят ти си потроши копитата,
а аз се скъсах да се правя на заспала,
понеже ти целуна всичките красавици,
които ти се мярнаха по пътя,
(освен по пътя - и по магистралите)
Понеже ... и заспала не съм тъпа.

Та, Принце,
няма смисъл да пристигаш.
Омъжих се за брата на коняря,
Той е ковач. На щастие. Не лигльо.
И с чужди приказки не разговаря.
Не си помисляй да си точиш меча.
Ковач е той – не му е рядка плетката.
Отдавна приказката свърши вече.
За теб ми дреме само на жилетката.

Подпис:
Спящата Красавица


Автор: Румяна Симова

ПОКАЗАНИЯТА НА КУМЧО ВЪЛЧО

Вината ми навярно е огромна,
но аз изпитвам гняв - а не вина.
За шапката ли питате? - не помня...
Щом казвате, червена е била...
Запомних й очите! Мили боже,
каква ти шапка, нейните очи
танцуваха по вълчата ми кожа.
А после много дълго се мълчи...
Продумахме, едва когато здрачът
узря във сламената й коса.
Тя беше нежна, да ми бе палача,
да бях умрял от нейната ръка!
Но не умрях. Строих си вълчи кули:
тя ще остане в моята гора,
лицето на луната ще затулим -
а след това ще ми роди деца...
И тъкмо бях пронизан от човечност,
когато стана да се облече.
Отиваше си! Чух я как изрече:
"Да знаеш, че си готино вълче!"
Настигнах я. Способен бях на всичко.
Дори на смърт, за да остане тук.

Изядох я, защото я обичах.
Не можех да я поделя със друг.


Автор: Камелия Кондова

ПИСМЕНИ ПОКАЗАНИЯ НА ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА

Признавам, че за всичко съм виновна.
По своя воля свърнах през гората.
Не любопитството - водеше ме споменът,
записан в линията на ръката ми.
Целта ми беше ясна - да го срещна.
Отдавна чувах слухове за него.
Бил непрокопсаник, бохем и грешник.
И покорявал даже с поглед бегъл.
Признавам своята вина - жена съм.
А пък ТАКЪВ би предизвикал всяка.
От малка съм си луда по опасностите.
Дори нарочно сложих нова шапка.
Естествено се срещнахме - ей, Богу,
сърцето ми се люшна земетръсно,
а по това как се разплиска погледът му,
разбрах - Той също дълго ме е търсил.
Нататък всички знаете - избягахме.
И в съответствие с добрата приказка,
признавам, че живеехме у баба ми.
Скандалът в обществото бе убийствен!
Признавам всичко! Само не изисквайте
да го описвам с всеизвестни думи.
Но - във опровержение на приказката -
признавам, че Ловецът
бе мъжа ми.

Автор: Маргарита Петкова

ПЕПЕЛЯШКА

Нека да съм Пепеляшка.
Щом го искаш,
аз, обичащата те,
се съгласявам.
Зная наизуст от малка приказката.
Няма да е трудно.
Ще се справя.
Ще ти бъда вярна Пепеляшка.
С обич ще варя яхнии и супи.
Цели купища чинии и чаши
ще измивам, без да има счупено.
С нежност ще пера дори чорапите ти,
ще ти гладя с влюбен патос ризите,
ще плета терлички за децата ти,
ще ти нося чай пред телевизора.
И, прегърнала прахосмукачката,
ще примирам, като си помисля
как през прага гордо ще прекрачиш
в стаята – уютничка и чистичка.
Мара Пепеляшка съм, не виждаш ли!
Ти си Господарят. Ти си силният.
Но защо усмивката безгрижна
нещо на една страна се килна?
Бива ли така да се тревожиш,
че насред звука на кафеварката,
някой чука на вратата, божичко…

И пантофката ми е по мярка.

Автор: Маргарита Петкова

РЕВНОСТ

Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим. Прости!
Дори не те и забелязвах,
че съществуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя,
и да се влюбя... тъкмо в теб.
До днес. Но днес, незнайно как тъй,
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори,
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзрях аз...
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
- Нима, нима ще те изгубя? -
си викнах сам във адски страх.
Нима?!... Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът -
цени безценното до него
едва щом му посегне друг!

Автор: Дамян Дамянов

РАЗГОВОР С ПОРАСНАЛИЯ СИН

Седни по-близо и не крий от мен
цигарата си с пръстите несръчни
Ти ставаш вече мъж от този ден
и моят път от твоя се отлъчва.

Знам, чакаш радост да ти подаря,
та леки да са първите ти крачки.
Не ще му кажеш днес „благодаря”.
Подаръкът сега не е играчка.

С какво да те зарадвам, сине мой?
И днес денят е труден като вчера.
Все още има в песните ни вой.
Все още във живота има черно.

Сирени още вият и смъртта
след самолетните ята се влачи.
Все още има гладни по света
и някъде сираци още плачат.

По пътищата злобата седи
и завистта във локвите се стича.
Разкаляната алчност още бди.
Пази се, сине, дяволски привлича.

Охолството ограбва мъдростта
и с подлости убива добрината.
Отровена, загива верността
към хората, създали топлината.

Не в пътя лек ще срещнеш радостта,
а в пътища, които сам изграждаш.
Знам, скъпа е на всеки младостта,
но щастието в болката се ражда.

Аз пътищата си преминах пеш –
все срещу ветровете, без да мигна.
Съдбата ми крещеше: „Ще се спреш”.
Помогнаха ми хората да стигна.

Недей гази в калта за „много хляб”.
Човек и с малък къшей се наяжда.
Недей да коленичиш като слаб
пред всяка локва в страшната си жажда.

Ще бъдеш, синко, истински щастлив,
когато спреш, задъхан от умора.
И бързай, вечно няма да си жив.
Животът се живее между хора.

Стани човек от огън и от плът.
Не стой, където въздухът те души.
От стъпките в неравния си път
сам ехото да можеш да послушаш.

До плач да стигнат мъжките очи,
дори сърцето младо да изстине,
върви така, че диря да личи,
по дирите ти други да преминат.

Автор: Румяна Илиева

ПРИКАЗКИ ЗА ПОРАСНАЛИ ДЕЦА

Косите ти са бели,
но очите ти са същите.
Ръцете ти треперят,
но очите ти са същите.

И бръчките - дълбоки,
но очите ти са същите.
И болките - жестоки,
но очите ти са същите.

Приведен е гърбът ти,
но очите ти са същите.
По - бавен е умът ти,
но очите ти са същите.

Душата може и да плаче,
но очите ти са същите.
Най - хубавото е обаче,
че аз в очите ти съм същата!

Автор: Мадлен Алгафари 

НЕ И МИЛОСТ

Вече не са същите момчета,
но и тези също пият бира...
Бях хиляда пъти Жулиета.
Само че накрая не умирах.
Милост ли? Проклятие е, Боже,
че след любовта оставаш жива.
Вързана след ласката — за ножа.
Галена след цвете — от коприва.
Жива, за да гледаш как се мята
жалката опашка на надеждата.
Дълга — за размера на земята.
Къса — във небе да се оглежда.
Милост ли? Ромео заприлича
на охранен празник, но без песни.
И какво, че още ме обичал...
Вече му е навик — по пиеса.
А на мен остават двата края,
дето все да вържа не успявам.
Милост ли? А мога ли да зная
колко още милост заслужавам?!
Ако може, друг да я получи,
друг след мен сто века да пребъде.
А на мен — дай Боже, да се случи
същото.
Обаче със присъда.

Автор: Камелия Кондова

ДРУГАР

Не искам да ти бъда божество,
че божествата лесно се разлюбват.
Не се усеща как, кога, какво,
но нещо непременно ги погубва.
И най-голямата любов,прости,
за тебе не желая да съм също.
Умира тя и без да искаш ти
в удобния затвор на всяка къща.
Аз искам само с искрени очи
с теб да делим и хляба, и леглото.
И колкото и смешно да звучи,
аз искам твой другар да съм в живота.
Че лесно своя Бог човек мени.
Че новата любов е най-голяма
А със другаря в трудните ни дни
смъртта едничка ни разделя само.

Автор: Надежда Захариева

ИСТИНАТА ЗА ПЕНЕЛОПА

Изобщо не желаех да те чакам.

Да беше ме попитал, като тръгна.
Достатъчно ти бе, че не заплаках,
поемайки дълга да чакам. Дълг ли?
Да си тъкал и да си разтъкавал?
Жена без мъж да знаеш как се справя?
Ти ме загърби – да прегърнеш славата.
Коя от двете по е богоравна?
Не аз. Оказа се и тя не – също.
О, слепи сте мъжете, слепи, слепи!

Ти, клетнико, разчиташ на завръщане,
но запомни – то е вода във шепа,
жена си щом сама си изоставил,
уверен, че тя – хм! – ще те дочака...
Тъка, тъка, тъка и разтакавам
женихите. В очите на Итака
митът за Пенелопа тържествува.
За всички – мит, за мене – невъзможност.
А ти пътувай, Бога ми, пътувай!
Сънувай непорочното ми ложе
далеч от увереността ми тиха,
че верността ми ще е ден до пладне,
да имаше един между женихите
да счупи стана
и да ме открадне!

Автор: Маргарита Петкова

МОНОЛОГ НА СЪВРЕМЕННАТА ПЕПЕЛЯШКА

 

Как мина вечерта ми? Адски скучно!

(Със чакането даже и досадно...)

Звънях, а телефонът ти - изключен!

(Забравил си проклетото зарядно!)

Вечерял ли си? Нищичко не сготвих.

(Почивка за добрата Пепеляшка!)

Обух онези стъклени пантофки,

облякох роклята си (леко поизмачкана).

И странно, но почувствах се красива...

(Като на бала, помниш ли, в двореца...)

Щастлива ли съм днес? Не съм щастлива! -

Сега съм ти жена... А бях принцеса...

Ех, просто глупости! Не се ядосвай, мило!

Разбирам, че навярно съм банална...

(Пък ризата си, с петънцето от червило,

ще пуснеш утре в новата пералня...)

И, моля, не мисли, че правя сцени!

Дори не плача. (Твърде дълго плаках!)

Бъди щастлив! Довиждане от мене!

(Зад ъгъла каляската ме чака...) 

Автор: Мариела Челебиева 

ПЪТЯТ КЪМ АДА

Някой ден ще науча английски.

Ще изкарам шофьорска книжка.

Ще започна да ходя на фитнес.

Ще изхвърля всичко излишно.

Ще си купя маркови рокли

и костюми в дискретни тонове.

Ще премина на сок от моркови.

Настрани ще си реша бретона.

Ще съм хладна и дистанцирана,

със премерени маниери.

Стриктно всеки свой ден ще планирам

с нова брошка върху ревера.

Ще си спретна по фън-шуй къщата.

Ще си сложа джакузи в банята.

И ще свърша всичко несвършено.

Някой ден... Ако ми е останал.

Автор: Маргарита Петкова

КОГАТО МЕ ПРИ ЗА ДАДЕНОСТ...

Виновно търсиш моята ръка,

потъпкал обичта ми, се завръщаш -

очаквайки отново да простя...

За кой ли път живота ми обръщаш!

Съвсем не мислиш колко ме боли

да слагаш любовта ми на кантара!

Не ме попита,  искам ли дори,

за теб да съм спасителната гара...

Върви си! - Гордостта ми го реши!

( от сметките сърцето е извадено )

Не знам дали разбираш, но сгреши

в мига, във който ме прие за даденост!

Автор: Мариела Челебиева